Музикантът

А пееше, как пееше душата,

докосната насън от любовта...

Прегръщаше до сутрин Музиканта -

нощта, разбита на безброй слънца...

Венчан е той докрай за самотата...

А може би, дори и след това...

Но всъщност, ориста на Музиканта,

е на таланта - вечната съдба.

А, днес?... Къде?... Кога?... И кой го чака?

„Завинаги!“ - оказа се лъжа...

За гара „Щастие“ изпусна влака,

с цигулка онемяла под ръка...

Самотни струни... И сама цигулка...

А, някога бе обща песента...

В сърцето му със стръв на невестулка,

пирува ненаситна самота...