И колкото да гледам и да се взирам
пустинното небе тежи над мен,
като безплодна лира.
Не че небето в мен е празно,
не че реките в мен са мъртви,
не че градовете в мен са неотзивчиви
и като пустинни вихри
улиците ме въртят из тях.
А защото не предвидих Сушата...
А защото хвърлях камъни
по всички изворни места...
И на вред се разпилявах
И на дребно се раздавах
без да се пестя...
Дъжд!
Дъжд няма да вали.
Не ти се вярва? Не ти се вярва?
За капчица сърцето те боли.
Но дъждът го нама,
няма го цветът на Любовта.
Но вече е време,
вече е крайно време да завали.
Само някакъв си час,
някаква си минута само
от Големия Дъжд ме дели.
Затова е този вик към облаците,
и това проклятие, и този страх.
Облаци, мечти от дъжд или от прах,
проклинам ви и ви обичам като първи грях.
Дъжд!
